Едноминутно мълчание

от Nick El Angelo на 31 / 12 / 2020

Обичайна практика е да почитаме значимите личности, които ни напускат завинаги, както и жертвите на трагично събитие, с едноминутно мълчание. 

Защо?

Защо именно мълчанието е изразът на почит и поклонение към онези, които вече ги няма? С какво мълчанието ще им помогне на тях, а и на нас самите?

Какво се случва в тази една минута, след като не казваме нищо? Какво има скрито в нещо толкова тривиално като мълчанието?

Да видим.

Творческо мълчание

Празен дневник, снимка от DarkmoonArt

Изминаха повече от осем месеца, откакто публикувах последната си статия. По стандартите на съвременния маркетинг, това си е творческо самоубийство.

Представям си Буда разтревожен: “Олеле, от месец не съм качвал нищо във Фейсбук! Хората ще ме забравят!”

Или пък Христос, още по-разтревожен: “Инстаграм акаунтът ми губи почитатели… Трябва да кача нещо, бързо! Най-добре снимка на короната. Нищо, че е от тръни, даже още по-добре, актуално е!”

Можем ли да си представим Гьоте, залегнал над писалището, обсебен от мисълта – “Край, изоставам! Другите публикуват по две книги на месец, пък аз още се влача години наред с тоя Фауст!”

Звучи смешно и абсурдно, нали?

И все пак го правим – тревожим се ежедневно за количеството внимание, което даваме и което получаваме. Облъчени тежко от съвременната хиперактивна култура, често забравяме, че по-малкото е повече. И се страхуваме, че може да ни забравят, ако не сме постоянно активни и “комуникативни”.

Защо изобщо говорим и пишем?

Ммм, да, за да общуваме. За да споделяме. За да се изразяваме. За да бъдем чути и забелязани. За да потвърдим още веднъж пред самите себе си, че съществуваме. А също така – за да предаваме знания и умения.

Всичко това е вярно, разбира се, но в много ограничен мащаб.

Словото е свещено, но линейната реч е силно ограничаваща. Тя е полезен инструмент, с който, обаче, можем да злоупотребяваме. И ние го правим, ежедневно. Идентифицираме се с гласа в главата ни, който никога не спира. 

И говорим, говорим, говорим…

Заживяваме с илюзията, че способността ни да говорим е най-важната, за да общуваме пълноценно. И в този все по-шумен свят все по-рядко спираме да говорим, за да слушаме. Да се освободим от себе си, за да видим и чуем Другия.

Но не винаги е било така. И не навсякъде.

Мълчанието и Випассана

Баланс, снимка от No-longer-here

Преподаването е в думите, а научаването е в тишината.

Една от източните духовни практики, наричана Випассана, се съсредоточава точно върху това – мълчанието. По време на тази практика участващите се отделят от света на изолирано място и прекарват десет дни в пълно мълчание.

Наричат го – благородно мълчание

Никакво говорене, четене, писане. Никакви книги, вестници, дневници и записки. Никакви електронни устройства. Никакви телевизори, телефони, компютри, радиа.

Тишина.

Също така – никакъв физически контакт с останалите. Въздържание.

Десетдневен словесен пост.

И медитация. По 10 часа на ден.

Десет дни, в които оттегляме вниманието си от външния свят и го насочваме навътре. 

Човек би казал, че това е твърде екстремна практика и сигурно ще бъде прав. За нашите полудели умове, е. За неспирното бъбрене в главите ни и помежду ни, си е чисто светотатство.

Но за вътрешния мир и себепознание е безценна първа стъпка. И тя е именно такава – първа стъпка. Защото истинската практика идва след това – в ежедневието. Когато се върнем обратно в полуделия свят.

Мълчанието и школата на исихазма

Колкото по-тих ставам, толкова повече започвам да чувам.

Възможно е някой благоприличен християнин да се възмути, че давам примери с будизма. Видиш ли, подтиквам хората към сектантство.

Подобни притеснения са излишни. Защото в християнската традиция си има много сходни практики. Най-открояващата се от тях, макар и не особено популярна в днешно време, е школата на исихазма.

Откъде ли идва това засукано име и какво е общото му с мълчанието?

Ами всъщност, просто е.

Исихия означава мълчание, спокойствие, тишина (от гръцки ἡσυχία). На български си имаме даже още една хубава дума – безмълвие.

Тази християнска духовна практика датира от далечния 13-ти век, а според някои източници дори и от 4-ти век насам. А най-известните нейни последователи по българските земи са Теодосий Търновски и Патриарх Евтимий. Духовни лица, свързани дълбоко с българската история.

Скалните манастири и мълчанието

Скален манастир, снимка от falco

Но Патриарх Евтимий и Теодосий Търновски са само знаменитостите на това движение. Макар и да не знаем точния брой на техните последователи, знаем нещо друго – цяла България е осеяна със скални манастири. Обитания, изровени дълбоко в скалите, далеч от градове и села. 

В тях монасите се отделят от светския шум и многословие. Бихме могли да кажем, далеч от празнодумството.

Отделят се дори и от църковните слова и песнопения. За да мълчат.

И да се свържат.

Със себе си.

И с онази по-висша сила, чието проявление сме всички ние.

Мълчанието в българските предания и ритуали

Възможно е да не сте големи почитатели на представата за живот в скалите. Не е необходимо.

Ако пък сте почитатели на българските народни традиции, в тях също можете да откриете много мъдрост и практики, свързани с мълчанието.

Пословиците и поговорките пазят мъдростта на народа и част от тях също са свързани с мълчанието:

Думането – сребро, мълчанието – злато.
Мълчаливият си знае работата.
Който си пази устата, той си пази душата.
От мълчание глава не боли.
Който много говори, сбърква.
Който много говори, или много знае, или много лъже.
Много думи – торба орехи.

Любознателните ще оставя сами да открият как другите народи и цивилизации почитат и практикуват мълчанието.

По-важното в случая е, че имаме богат избор от възможности. Това ни дава свободата да се насочим към практика, която ни подхожда най-много.

Минута мълчание за 2020-та година

Пясъците на времето, снимка от anncapictures

Две хиляди и двадесета година е годината, в която старият свят умря безвъзвратно. Вече живеем в нова реалност и връщане назад няма.

Също така 2020-та беше годината на свръхинформираност. Особено по една конкретна тема, която погълна като вирус глобалното човешко внимание и съзнание.

Дали, обаче, този безкраен поток от информация ни направи по-осъзнати. Тази свръхинформираност по темата, в която всеки има своя истина, направи ли ни по-мъдри?

Сега, в последните мигове на 20-тата година от новото хилядолетие, можем да изпратим изминалите 366 дни с обичайните викове, наздравици и шумотевица.

Но също така можем да я изпратим с едноминутно мълчание.

Не онова трагично-песимистично мълчание. А с мълчание, което ни свързва с тишината. Онази тишина, от която всичко произлиза и към която всичко се връща.

Притихване

Статуя на монах в медитация, снимка от Benjamin Balazs

А преди да се гмурнем отново във вихъра от скоростни промени през новата 2021-ва година, можем да притихнем за кратко и да се вслушаме в посланията, достигнали до нас през вековете.

И както е обичайно за източните традиции, нека споделя една притча за учителя и ученика. А тя е следната:

Ученик пита учителя си:

– Учителю, от години практикувам медитация, но все още не мога да я проумея напълно. Какво да направя?
Учителят се съсредоточил за миг и му отговорил:

– Ученико, когато седнеш да медитираш, наблюдаваш мислите си, нали?

– Да, учителю, наблюдавам ги!

– А когато една мисъл се появи в ума ти, след това изчезва и на нейно място се появява друга, нали така?

– Точно така, учителю!

– Забелязал ли си, ученико мой, че в един кратък миг, когато едната мисъл е изчезнала, а другата още не се е появила, има малка пауза? Краткотрайна тишина в твоя ум.

– Има, учителю!

– Увеличи я!

COMMENTS

0

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

    No comments