Кой ще сътвори [не]технологичното бъдеще на България? – Част 2

от Nick El Angelo на 24 / 07 / 2019

Следващите 30 години ще бъдат болезнени.

Джак Ма, основател на Алибаба Груп

В първата част на Кой ще сътвори [не]технологичното бъдеще на България започнахме с преглед на настоящите тенденции, които за момента доминират посоката на предстоящите събития. Ако първата част ви е оставила с чувство на безнадеждност, то втората има способността да ви доведе до екзистенциална криза.

И това е добрата новина. Защото мащабът и скоростта на промените, които предстоят, изискват от всеки от нас да се изправи лице в лице с истината и най-дълбоките си страхове. Не преминем ли през тази дълбока вътрешна трансформация, вероятността външните събития да ни сломят е повече от реална.

В същото време би било добре да подходим към описаните проблеми като истински оптимисти. Макар и да изглежда като преповтаряне на черната статистика, която гледаме и слушаме от години, следващият списък има съвсем друга цел. Кризите, които описвам и коментирам, съдържат в себе си още едно измерение и то е потенциалът на възможностите.

За да можем да направим най-доброто от това, с което разполагаме, първо трябва да сме наясно с какво разполагаме към момента. Необходимо е разберем кои са елементите на системата и как си взаимодействат. Така че нека разгледаме и другите бариери пред технологичното развитие на България, преди да продължим напред.

Образователна криза

Криза няма. Поне не и според зам-министъра на образованието и науката Таня Михайлова, която споделя че “няма нищо, което в момента да е тревожно”. Както е казал поетът, “спете спокойно, деца!”

За онези, които предпочитат да останат будни, още малко “сухи” данни за критичните точки в системата, наречена “образование”:

  • Закрити училища: Едва ли имаме основание да се тревожим заради закриването на 1084 училища за 17 години. Дори и по време на Втората световна война броят на училищата в България е 4 пъти по-голям, отколкото е в момента. 
  • Учители пред пенсия: Цели 40% от преподаващите в момента ще се пенсионират в следващите 8 години. А дали има наплив от желаещи да заемат тяхното място? Отговорът – в следващия абзац.
  • Липса на млади учители: Каква е вероятността да срещнете млад учител в образователната система? Според статистиката – под 5%!
  • Функционално неграмотни: Броят на закритите училища и огромния брой учители пред пенсия, които няма да бъдат заместени от млади колеги, са само върха на айсберга. Защото въпреки общите усилия, системата произвежда неграмотни. Ситуацията отдавна е излязла извън равновесие до степен, в която самите учители да кажат – уволнете учителите!
  • Брой университети: Логика някога може и да се е преподавала в училище, но нейното място в образователната система вече е излишно. Въпреки че 40% са неграмотни с диплома, обявените свободни места за прием в университетите в България е почти изравнен с общия брой на завършилите средно образование. Студентите са оскъден ресурс, който се печели с лаптопи, екскурзии, а защо не и джипове. Всъщност, вече е възможно бъдещите абитуриенти да се запишат в университет и преди да са завършили средното си образование.

Защо отделям толкова внимание на образованието? Защото неговата функция “би трябвало” да бъде подготовка за бъдещето. Но възможно ли е една счупена и морално остаряла система да ни подготви за това, което идва? Дори и сър Кен Робинсън изпитва дълбоки съмнения (видеото е със субтитри и на български):

За да не ви отегчавам с повече статистика, само ще изброя още няколко от болезнените точки в останалите сфери на битието, които са на път да определят посоката на развитие на страната:

Здравна криза

Mens sana in corpore sano.

Мъдрите латински сентенции са хубаво нещо, но връзката им със съвременната българска действителност е скъсана. Както по отношение на тялото, така и по отношение на духа. Ето защо:

  • Закрити болници
  • Недостиг на лекари и медицински сестри
  • Остаряла база и оборудване
  • Спешна помощ, която се нуждае от спешна помощ
  • Психични разстройства – по думите на самите специалисти “Психиатрията в България се намира в клинична смърт.”
  • Самоубийства
  • Зависимости и пристрастявания
    • Хранителни разстройства, които приемат епидемични размери;
    • Тютюнопушене в мащаби, с които слагаме европейците в малкия си джоб;
    • Хазарт – официална статистика липсва. Но това модерно и желано робство оплита в своите невидими вериги все повече млади хора.
    • Алкохол – и тук сме в челните места.
    • Наркотици
  • Сърдечно-съдови и онкологични заболявания, които са причина за над 80 % от смъртните случаи при мъжете и жените;
  • Ниска физическа активност
  • Наднормено тегло и затлъстяване – над половината български граждани надхвърлят здравословните норми. Българските деца са първенци в Европа, но не по знания, а по затлъстяване.

Възможно ли е хора, потънали в робството на зависимости и болести, в борба за физическо и финансово оцеляване, да намерят воля и сили за пробуждане? Въпросът остава отворен и само бъдещето, технологично или не, ще покаже.

Изводи

Това, което е тук, е и там. Това, което не е тук, го няма никъде.

В България не падат бомби от небето, няма танкове, които да прегазват територията, нито пък войници с автомати, които да избиват населението. Въпреки това събитията в страната ни са с мащабите на национална катастрофа. Защо?

Тихата война, която се води, е войната за човешкото съзнание. Кризите, които преживяваме локално, са резултат от глобални процеси. Поради тази причина Терминал 2 на летище София не е и не може да бъде дълбокото и трайно решение на кризисните процеси, през които преминаваме. В един глобален свят където и да отиде човек, не може да избяга от системата и от себе си.

Следващи стъпки

Паралелно с тихата война върви и един друг процес. Това е процес на тиха революция. Отделни индивиди започват да се пробуждат за по-дълбоките и всеобхватни истини за живота, нашето място в еволюцията и целта на нашето съществуване.

Макар все още огромната част от хората да са агенти на системата, все повече пробудени избират пътя на мирния воин. Тези съвременни будители ни показват посоката и пътя. Дали ще поемем по него и ще освободим съзнанието си от старите модели и системи, които го контролират? Или ще потънем още по-дълбоко в илюзиите и системите за контрол? Въпрос на поемане на лична отговорност и личен избор.

Казват, че промяната настъпва, когато болката от това да останем същите, стане по-голяма от болката от самата промяна. Повечето хора чакат да стане твърде късно и да настъпи криза, преди да предприемат стъпки за промяна.

Този блог е за хората, които съзнателно избират да пробудят новото съзнание вътре в себе си и след това да го реализират в света. Раждането на това съзнание е съпроводено от родилни болки. Но те са болки, които могат да ни отведат отвъд страданието.

Аз поех по пътя.

А вие?

***

Print Friendly and PDF

COMMENTS

2

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

    Богомил Консулов
    06 / 09 / 2019

    И аз поех по подобен път на “пробуждането”, но не личното ми, а на апатичните ни сънародници, та така… Ценя високо труда, който полагаш чрез такива публикации, въпреки трудностите в живота, които съпътстват всеки читав българин като теб!

      Nick El Angelo
      09 / 09 / 2019

      Според една поговорка “Ако искаш да вървиш бързо, върви сам, ако искаш да стигнеш далеч, върви заедно с другите.”
      Дерзай, будителю! Пожелавам ти верни спътници в това изпитание! И все пак помни и обръщай по-често погледа навътре. 🙂