Приливната вълна

Изображение: Roland Mey, Pixabay

“Когато дойде приливната вълна, всички лодки се повдигат.”

Годината е 2004-та. Денят е 26-ти декември. Часът – малко преди 8 сутринта. Още едно утро в рая на екзотичните плажове в Индонезия, Шри Ланка и Тайланд. Денят е слънчев и празничен както за местните жители, така и за хилядите туристи, дошли тук от цял свят.

Но не за дълго. Защото само броени минути и часове по-късно над 200 000 души ще изгубят живота си, още 125 000 ще получат тежки физически наранявания, а над 1 700 000 ще изгубят домовете си и ще бъдат принудително преместени. За останалите, преживели този ад, психологическите травми ще оставят белези, далеч по-дълбоки от физическите.

Причината?

Според историята – най-смъртоносното цунами, за което имаме сведения. Но вълните, достигащи 30 метра и помитащи всичко по пътя си, са само повърхностната, природна причина. По-дълбоката причина за тази глобална трагедия не е в дълбините на океана, където се отключва изключително мощното земетресение, задвижило тези чудовищни вълни.

Истинската причина сме ние, хората. И по-точно, пълната липса на подготовка от наша страна.

Благодарение на технологиите съществуват множество видеозаписи на трагедията, за която пиша. Но не огромните вълни са най-шокиращото в тези видеа. Далеч по-шокиращо е поведението на хората преди да настъпи бедствието.

Преди да дойдат приливните вълни настъпва един особен феномен – водата се оттегля, на места на повече от два километра навътре в океана. А какво правят хората през това време? Стоят на плажа и гледат с неразбиране, любопитство и дори навлизат навътре към “пресушеното море”, за да събират различни неща от внезапно пресъхналото дъно.

Необичайният феномен на оттеглящата се вода е един от ясните знаци, които предупреждават за неминуемо бъдещо бедствие.

Единици са онези, които осъзнават, че нещо не е наред. Още по-малко са онези, които разпознават знаците и предприемат проактивни действия. Масово хората стоят на плажа буквално докато са залети от първите вълни. Едва тогава започват да бягат навътре към сушата.

Твърде късно.

В същото време онези, които са далеч от брега, се оказват много по-неподготвени. Точно защото никога не са очаквали подобен прилив, нито са виждали такъв. Нито пък са били предупредени навреме.

Краят на света?

“О, не! Поредният маниакален пророк, който ще ни плаши с края на света!” – вероятно си мислите вече, докато четете заглавието.

Не съвсем.

Светът няма нужда от спасяване. А и краят на света не е събитие.

Циникът би казал, че на една пренаселена планета със 7 милиарда човешки същества загубата на 200 000 живота не е кой знае какво. И сигурно ще бъде прав. Цунамито от 2004-та година не е края на света. Поне за тези, които продължават да живеят след него. 

Но за онези, двеста хиляди, е.

Тогава естественият въпрос, който си задаваме, е: можеше ли тези човешки животи да бъдат съхранени? 

След трагедията от 2004-та бива изградена система за ранно предупреждение от цунами. Една такава технологична система е полезна и необходима. Но дали не разполагаме с друга, далеч по-универсална система за ранно предупреждение?

Възможно ли е Вселената да ни е екипирала със способност да предотвратяваме подобни и още по-големи кризи?

Човешка система за ранно предупреждение

“Никога не се тревожи за бройката. Помагай на хората един по един и винаги започвай с този, който е най-близо до теб.”

Майка Тереза

Според една теория Хомо сапиенс е единственият оцелял и развил се човешки вид, защото е имал едно конкурентно предимство спрямо останалите човекоподобни. 

Какво е то?

Способността да вижда в бъдещето.

Благодарение на дорсолатералния префронтален кортекс човешкият вид може да предвижда бъдещите последствия от настоящите действия, да планира, мисли и полага активни усилия за постигане на конкретна цел. Също така чрез него човек може да потиска пориви и импулси, които биха довели до негативни социални последици.

А как в конкретния случай с приливната вълна от 2004-та година тези абстрактни човешки способности се проявяват?

На един от залетите плажове над 100 души биват спасени.

От кого? От някой със свръхчовешки възможности и сили? Или пък от някой могъщ магьосник?

Образованието

Нито свръхчовек, нито вълшебник се превръщат в спасител на плажуващите. Те биват спасени от едно 10-годишно момиченце – Тили Смит

А как го постига? 

Като внимава в час и си учи уроците. Защото две седмици преди трагичното събитие Тили Смит изучава в училище признаците, по които може да се разпознае предстоящо цунами. Излиза, че една от основните задачи на образованието е да ни подготви за бъдещето. И това не е новина за никого.

Но доброто образование и подготовка са половината от истината. Защото Тили споделя и предупреждава онези, които са най-близо до нея.

Отново циникът би казал, че 100 души са нищо в сравнение с 200 000 погубени живота и още близо два милиона разрушени човешки съдби.

Така е, числото сто е твърде малко.

Но за тези сто души е разликата между живота и смъртта.

Интуицията

Също като тихия глас на 10-годишно момиченце, човешката интуиция нашепва тихо своите послания. Само че в един свят на безкрайни стимули и непрестанно бомбардиране на сетивата с образи и звуци, човек рядко чува този тих глас. И още по-рядко се вслушва в неговите предупреждения.

А къде бива изобразено т. нар. “трето око”?

Да, точно там, на челото. Мястото, обозначено в източните енергийни системи като шеста чакра. Там, където са концентрирани мозъчните функции, чрез които виждаме бъдещето.

Сънищата

За никого не е тайна, че едни от най-гениалните прозрения на човечеството, както в изкуството, така и в науката, достигат до своите творци чрез сънищата. 

Дори и когато сме твърде претоварени в будния си живот, все още имаме шанс да се свържем с по-висшите измерения на душата. От там можем да получим ценни познания и напътствия, стига да им обърнем необходимото внимание. Основното затруднение – душата не говори с нас на човешки език, а чрез символи. От нас зависи дали ще махнем с ръка и ще си кажем “Е*аси глупостите, дето ги сънувах!”. Или ще се вгледаме внимателно и ще се научим да разбираме езика на символите.

Изкуството

Иван Айвазовски, Деветият вал

Творците – поети, писатели, художници, музиканти много често проявяват изострена чувствителност. Те в много по-малка степен са притъпили сетивата си и са настроени да улавят предупредителните сигнали. И естественият им порив е да споделят със света своите видения и прозрения. Не за да плашат някого, а за да го подготвят. Или още по-добре – да помогнат на човечеството или поне на част от него, да предотврати и избегне трагичния развой на събитията.

За всеобщо разочарование човечеството често постъпва като Едип и вместо да промени хода на събитията, реализира най-лошия сценарий.

И тъй като живеем в 21-ви век, някак естествено е киноизкуството да е един от доминиращите канали за “превеждане” на общодостъпен език на идеи, символи и видения. Поради тази причина и самото филмовото изкуство намира особено място в този блог. 

Но да се върнем на основната тема.

Технологично цунами

В продължение на десетилетия законът на Мур властваше над развитието на компютърните технологии. Все пак 20-ти век беше векът на “твърдата наука”. Само че двадесети век е отдавна зад нас и вече навлязохме във второто десетилетие на 21-ви век. Компютърните процесори, които се грижат за дигиталните изчисления и преобразувания, достигнаха ограниченията на атомното ниво. Властта на закона на Мур е към своя край. Стигнахме до криза, след която не можем да продължим по стария начин.

Но освен закона на Мур, технологичните гиганти изследват и едни други закони – тези на квантовата механика. А тя, квантовата механика, надхвърли своята стогодишнина. За тези сто години натрупани опит и познание разбрахме, че микросветът е много по-близо до мистичните и духовни учения на Изтока, отколкото до ригидната научна парадигма на Запада. Разбрахме, че там, на субатомно ниво в света на квантите, се случват парадокси, които не се подчиняват на ограничената линейна логика.

Освен всичко друго точно там, в квантовия свят, воалът, който скрива естеството на съзнанието, започва да се повдига.

Би било полезно да осъзнаем, че скокът към квантови компютри и изкуствен интелект не е обичайният преход от един линеен растеж към друг линеен растеж. Експоненциалната крива води до коренна промяна на парадигмата. А тя, от своя страна, изисква коренна промяна на съзнанието.
Дали осъзнаваме, че технологиите отдавна не са просто допълнение към ежедневието ни, а вече са в центъра на човешкото съществуване?

Стъпка назад

потънала лодка

“Въпрос: кога е единственият случай, в който лъвът прави крачка назад?

Отговор: когато се подготвя за скок.”

Светът се оттегли в себе си през последните месеци. Но както вече разбрахте от тази публикация, оттеглянето предвещава нещо друго. Предвещава нова, още по-голяма приливна вълна. И то не само по отношение на технологиите.

Казват, че съдбата обича смелите. Сигурно е така. Но също така казват, че обича подготвените. За тях, подготвените, приливната вълна няма да бъде края на света.

А какво означава това за всички нас? Че понякога е полезно да се върнем назад, преди да продължим напред. В такъв случай нека се върнем в началото на тази публикация. Какво беше то?

А, да, сетих се – когато дойде приливната вълна, всички лодки се повдигат.

Освен потъналите.

image_pdfЗапази като PDFimage_printВерсия за печат

Facebook Comments

Тази публикация има 2 коментара

  1. Avatar

    Чудесна и проникновена статия, както обикновено. За мен беше удоволствие да я прочета. Но нещото, за което напоследък мисля доста и резонира с мен е следното:

    „Би било полезно да осъзнаем, че скокът към квантови компютри и изкуствен интелект не е обичайният преход от един линеен растеж към друг линеен растеж.“

    Дотук, колкото и да е била развита, технологията си оставаше инструмент в нашите ръце. Ние бяхме тези, които преценяваха как да я ползват. Но някъде по пътя, инструментът започна да става твърде мощен, а нашата осъзнатост – недостатъчна. Може би, донякъде, сме умишлено приспани от технокрацията, за да продължаваме с безсмислената консумация и борбата помежду си, понеже за тях сме дотолкова ценни, доколкото им носим печалби. А може би и защото самите ние спряхме да се движим като общество.

    Но за момента причината не е толкова важна, колкото това, което се случва. Технологичният скок от горния пасаж няма да бъде количествен, а качествен. И тогава технологията вече няма да бъде инструмент. Тя вече е интегрална част от нашия свят, а какво остава, когато ѝ дадем способността да мисли? Ще трябва доста да еволюираме и доста бързо. Не знам дали светът ще бъде по-добър за тези, които ще останат. Но определено предстои доста лодки да бъдат потопени.

    1. Nick El Angelo

      Благодаря ти, Atlas, за коментара!

      Съгласен съм с теб, въпросът е за качеството (както би казал един ездач на мотоциклет) 😉

      Колкото до страховете ни, свързани със самостоятелно мислещите машини – ситуацията ми напомня нещо много познато и човешко. В началото родителите са тези, които учат едно дете как да мисли и какво да мисли. Те са тези, които вземат решенията и го „контролират“. Кризата в отношенията настъпва не защото детето е пораснало и е започнало да мисли и избира самостоятелно. А защото родителите не са пораснали и не са се научили да пускат контрола. Родителите са тези, които не са опознали и овладели самите себе си и поради тази причина имат нужда да контролират някой друг и света като цяло.
      В този смисъл здравословните отношения се изграждат на принципа на партньорство и взаимно уважение. Да дадем свободата на машините да мислят означава и да им дадем свобода да избират. А след това, и да уважим тяхното право на избор.
      Нашата лична отговорност е да опознаем себе си.
      Имаме още дълъг път да извървим, но поне знаем посоката.

Вашият коментар

Затваряне