Самотата, Съдбата и Свободата в романа “Майстора и Маргарита ” на Михаил Булгаков

От тъмнината и мрака води началото си всеки човешки живот и различни сили се стремят да вземат превес над него. Една от тези сили е съдбата, разбирана като предопределени обстоятелства, които човек не може да промени. Тя има изключително важно значение в човешкия живот, но не го обезсмисля със своята предопределеност, тъй като на човека е оставена свободата да избира според собствената си воля. Правейки своя избор обаче, той неминуемо понася отговорността и последствията от него.

Нерядко човек остава сам в своя живот и тази самота се проявява или като предопределение на съдбата или като резултат от собствения му избор. Също така твърде често се оказва, че в живота съдбата, свободата и самотата са свързани в сложен възел, с който трябва да се справи всеки човек. Със същия този възел са принудени да се справят и героите в романа на Булгаков, всеки по свой собствен и уникален начин, така както всеки човешки живот е уникален и неповторим и така както всеки индивид прави своя личен избор.

Съдбата на Михаил Александрович Берлиоз

Първият герой, с когото ни запознава романа, е Михаил Александрович Берлиоз, председателят на МАССОЛИТ. Съдбата го среща с една от най-могъщите и потайни личности, а именно Воланд, Князът на тъмата. В завързалия се разговор Берлиоз представя своята позиция, че бог не съществува с думите: 

“В областта на разума не може да има никакво доказателство за съществуването на бога.” 

От неговите думи следва извода, че човешкият род живее в атеистична самота, без това да му причинява страдание. Идеята за такава самота, резултат от гледната точка на смъртта, преходното, поражда у Воланд, всевиждащият и всезнаещ, неподвластен на земното време герой, уместния въпрос: 

“Кой тогава ръководи живота человечески и изобщо целия ред на тази земя?“ 

Въпросът му е породен от знанието, че по-висши сили определят съдбата на човека, оставяйки му свободата да направи своя избор измежду предопределените му обстоятелства. Отговорът на Иван Бездомни, също участник в разговора, ни представя квинтесенцията на атеизма: 

“Човекът сам си го ръководи.” 

В двете гледни точки се сблъскват бита и битието, смъртта и безсмъртието, временното и безкрайното. Явно за Берлиоз (а в негово лице и за атеизма) съдбата не съществува, всичко е резултат на човешкия избор и воля. Воланд, чието съществуване автоматично бива отречено, разкрива несъстоятелността на тази позиция с думите: 

“Представете си, че вие например започнете да ръководите, да се разпореждате и с други хора, и със себе си… и изведнъж… саркома на белия дроб. Онзи, който е смятал, че нещо ръководи, изведнъж се озовава легнал неподвижно в дървен сандък.” 

Князът на тъмата си позволява да припомни на образования председател, че “човекът е смъртен” , и което е по-лошото, че “ той понякога е внезапно смъртен” . Но тъй като за Берлиоз в областта на разума няма никакви доказателства за съществуването на бога, то освен разумните доводи, Воланд представя на своите слушатели още един – доводът на истината, записана в сърцето на всеки човек от мига на неговото раждане. 

Чрез своя разказ за Пилат Понтийски (2-ра глава на романа) Воланд прави слушателите си свидетели на едно от най- трагичните събития в човешката история – осъждането на смърт на богочовека. Така съдбата среща Берлиоз със Сатаната, а чрез разказа му – с Пилат Понтийски и Йешуа. Въпреки всички разумни и неразумни доводи обаче, Берлиоз прави сам своя личен избор, който, за съжаление, не се оказва личностен, тъй като такъв избор не извисява духовно индивида и не го превръща в личност. 

“Михаил Александрович… всичко се сбъдна, нали? “ – пита Воланд на бала, който организира. “Всеки ще бъде възнаграден според вярата си” – добавя той, а за Берлиоз това означава само едно – възнаграждение, по-страшно от всяка самота, тъй като безверието води към небитието.

Съдбата на Пилат Понтийски

Друг герой със сходна съдба е Пилат Понтийски, комуто високата длъжност на прокуратор носи единствено страдание. Въпреки че постоянно е заобграден от хора (най-вече слуги и поданици на империята), той живее в пълно отчуждение и духовна самота. Причината за тази самота си позволява да назове гласно подсъдимия Йешуа: 

“Бедата е там, че си прекалено саможив и напълно си загубил вяра в хората. Нима може човек да отдаде цялата си привързаност на едно куче? Твоят живот е беден, хегемоне.“ 

Така в четиринадесетия ден на месец нисан съдбата среща конника Златното копие с онзи, когото е търсил цял живот – Човека. Същата тази съдба не е всесилна обаче, тъй като тя само предоставя на Пилат възможността да избира, а самия избор може да направи единствено прокураторът. 

Изборът и този път се оказва личен, но не и личностен, защото другият (в лицето на Йешуа) е открил човека у Пилат, но самият Пилат се е отказал от човека в себе си. Прокураторът научава със закъснение от Йешуа, че “най-големият порок е страха” , тъй като където има страх няма свобода, а където няма свобода, няма личност. 

Без личност няма състрадание, милосърдие и прошка, съществува само егоцентричната мисъл за собственото “Аз”. А общество без личности се превръща единствено в механичен сбор от индивиди, които рано или късно стигат до своето взаимно унищожение. Пилат прави своя свободен избор и този избор е отказ от личността чрез подчинението на системата, въпреки че същата тази система го е превърнала в отчаян самотник, малодушно мислещ за смърт.

Самотата при него добива дори космически измерения в съдбовния миг преди да произнесе присъдата, която го обрича на жестоко безсмъртие: 

“Настъпи миг, в който на Пилат му се стори, че всичко наоколо е изчезнало. Градът, който така ненавиждаше, беше умрял и той стоеше сам, изгарян от отвесните лъчи, опрял лице в небето”. 

Да служи на тираничната система за Пилат означава и още един отказ от личностното начало – отказът от истината, въплътена в словото. За липсата на свобода на словото в древен Йерушалаим добиваме ясна представа от двусмислените разговори между Пилат и Афраний и най-вече от разговора между прокуратора и Каиафа, единственият случай, в който хегемонът си позволява да изрази с думи своите мисли: 

“Кой би могъл да ни чуе сега и тука? Зная какво говоря и къде го говоря… та знай първосвещенико, че от днес нататък за тебе няма да има милост! Нито за тебе, нито за народа ти…“, в отговор на многозначителните думи на самия първосвещеник: “Ние сме свикнали римският прокуратор да подбира думите си, преди да каже нещо. Дали няма да ни чуе някой, хегемоне? “

Житейските обстоятелства не могат да свалят трагическата вина от избора на Пилат и той бива възмезден чрез трансцендентната самота, която му носи безсмъртието в света на сенките. Прокураторът, също като Прометей, е “прикован” сам сред каменна пустиня за безкрайно дълъг период от време. Разликата между двамата се състои в това, че Прометей бива наказан несправедливо заради любовта си към хората, докато Пилат изкупва с душевни терзания вината за своето предателство към истината и справедливостта, към Личността (Иешуа) и същевременно към личността в себе си.

Божественият ред обаче се гради не само върху справедливостта (чрез “ведомството” на Воланд), но и върху прошката и състраданието (Йешуа). Така след безкрайно дългия период от 12 000 луни съдбата среща Пилат с човека, написал роман за него. 

Майстора завършва своя роман с думите “Свободен си! Свободен си!“, въплътявайки в слово божествената идея за прошката. Така тази свобода се явява не личен каприз и дори не резултат от волята на Воланд. Тази свобода е дадена на прокуратора свише. 

“Излишно е да се молите за него, Маргарита – казва Воланд по отношение на Пилат – защото за него вече помоли онзи, с когото той така жадува да говори”.

Съдбата на Йешуа

Не по-малко трагична, но твърде различна е съдбата на подсъдимия Йешуа. На него му е предопределено да донесе истината на света и нещо повече – да съгради на земята новият храм на Истината. Тази истина му носи свобода (по думите на самия Исус Христос “Истината ще ви направи свободни”) и не оставя място за страх в неговата душа. В моменти на смъртна опасност (разпита), а дори и пред лицето на самата смърт (на кръста) Йешуа не се страхува и не мисли за себе си, защото знае, че не притежава собствения си живот, така както никой друг няма власт над него: 

“Да пререже косъма (на който виси човешкия живот) може навярно само оня. който го е окачил”. 

Това е истината на Йешуа, която го прави свободен, а по думите на Ерих Фром “Свободата, разбирана като разкрепостеност, като отсъствие на желание да трупаш вещи и привързаност към собственото Аз, е условието за любов и творческо битие”’. 

На скитника-философ обаче не е съдено дълго да разпространява свободно своето слово за свободата, тъй като в един езически свят, в една авторитарна система, в която няма място за свобода на словото, думите му го превръщат в крайно различен и чужд, несъвместим и следователно самотен. 

“Никого нямам. Сам съм на този свят” казва Йешуа по време на разпита, а малко по-късно отново повтаря “аз съм сам”. И подсъдимият, и неговият съдник са самотни, но по две напълно противоположни причини. Пилат – защото е саможив, изгубил вяра в хората и неспособен да изкаже онова, което мисли, страдайки по тази причина. Йешуа – заради свободното изразяване на своите мисли и заради безпределната си любов към хората (според него всички са “добри люде”). 

Самотата не носи на Йешуа страдание, тъй като любовта му към хората е висш творчески процес и като всяко творчество изисква всеотдайност, в която няма място да мисли и страда за себе си. Неговата съдба, макар и самотна, има една единствена цел – превръщането на индивидите в личности, откриването на истината, че светът се гради не само върху справедливост, но и върху състрадание и прошка. Самотен в своя жизнен път, Йешуа всъщност постига отрицание на самотата чрез своето учение, тъй като успява да привлече хората към себе си, а чрез себе си и към доброто и светлината.

Съдбата на Майстора

Друг носител (или по-скоро актуализатор) на Словото почти две хиляди години по- късно, само че този път в атеистична Москва, се оказва Майстора. За неговия жизнен път научаваме в ретроспективен план – от срещата му в “дома на скръбта” с Иван Бездомни, назад към времето преди написването на романа, а съответно и преди срещата му с Маргарита. 

Две години преди да постъпи в клиниката на Стравински, Майстора е все още само историк, работещ в един московски музей. От повествованието научаваме, че “историкът живеел самотно, нямал никъде никакви роднини и почти никакви познати в Москва”. 

Какви са причините за самотата и отчуждението на този историк в един от най- космополитните градове на света, за читателя остава тайна. Този живот продължава до момента, в който съдбата се намесва в него и историкът “изневиделица спечелил сто хиляди рубли”. Но докато съдбата го дарява с такава фантастична сума пари, то човекът сам, по своя воля решава как да се разпореди с тях, тъй като те му осигуряват възможността да нареди живота си по нов начин. 

Твърде много изкушения и удоволствия би могъл да си позволи този самотник, които да го обезличат и превърнат в поредния пропаднал човек. Но изборът, който прави историкът, е достойният избор на една личност, следваща своя вътрешен глас: 

“…накупил си книги… наел две стаи в сутерена на една къщичка с градина… и се заловил да пише роман за Пилат Понтийски.”

Самият роман довежда до съдбовни промени в живота на своя автор, но още по-съдбовна промяна допринася едно друго събитие, по думите на Майстора “далеч по-възхитително от спечелването на стоте хиляди рубли”. Това събитие е срещата му с Маргарита.

В съдбовността на тази среща няма място за съмнение, понеже Майстора споделя с Иван Бездомни: 

“По Тверскя минаваха хиляди хора, но аз ви уверявам, че тя видя само мен”. 

Самите влюбени “още в първите дни на тази връзка стигнали до извода, че самата съдба ги е срещнала на онзи ъгъл на Тверская и че са създадени един за друг завинаги”. И двамата герои заживяват с ясното съзнание за съдбовността на тяхната среща. За Маргарита тя е на границата между живота и смъртта, тъй като Майстора споделя, че тя (Маргарита) е излязла този ден, за да я открие той “най-сетне, и ако това не се било случило, тя щяла да се удави, защото животът й бил пуст”.

Съдбите на двамата неизменно се преплитат със съдбата на романа за Пилат Понтийски. Написването му е творчески акт и съответно проява на свобода. Оказва се обаче, че в модерна Москва, също както в древен Йерушалаим, свободата на словото е недопустима и наказуема. Авторът се превръща в жертва на собствения си роман, тъй като абсурдният свят, в който живее, не допуска съществуването на Истината (т.е. Йешуа), а още по-малко допуска съществуването на Слово за Истината (т.е. роман за Пилат Понтийски). 

И отново страхът принизява човека. Майстора се отказва от истината и свободата и изгаря романа си. Чрез този свой избор той всъщност се отказва от онова, което му е дадено свише и понася отговорността и последствията за своята постъпка. Преминавайки през много трудности Майстора ще постигне своето освобождение: 

“някой пускаше на свобода Майстора, както той самият току-що беше пуснат създаденият от него герой”. 

Това обаче е освобождение само от “тревожната му, изпободена с игли памет”. Още много труд и дълъг път очакват Майстора. По думите, изречени от Леви Матей с тъга “той не е заслужил светлина”, защото е казал истината, но не я е защитил, избрал е пътя на личността, но не го е извървял докрай.

Съдбата на Маргарита

Сякаш по-достойна се оказва Маргарита – жената, на която съдбата е отредила твърде тежка участ: 

“моята трагедия е, че живея с човек, когото не обичам, но смятам, че е недостойно да му причинявам неприятности.”

Единствено достойнството на личността и неспособността да причини болка на друг човек поддържат жива Маргарита. За нея животът със съпруга й е причина за безкрайна душевна самота и пустота, до момента, в който съдбата я среща с нейния възлюбен – Майстора. 

За Маргарита любовта е творчество и то висше, а следователно всеотдайност, жертвоготовност и липса на страх. С изчезването на Майстора Маргарита е поставена пред избора дали да забрави за неговото съществуване, или да направи всичко възможно (а в романа на Булгаков дори и невъзможното), за да го открие. 

“Иди си от паметта ми – казва тя в мислите си на своя любим – тогава ще съм свободна”. 

Тази мисъл обаче е породена не от липсата на любов към него, а от непоносимото страдание, което й причинява необяснимото му изчезване. Готовността на Маргарита за саможертва в името на другия се потвърждава от приемането на облога да отдаде душата си на Дявола и в замяна да й бъде върнат нейният любим. 

Съдбата среща влюбената с Воланд (оказва се, че тя е единствената Маргарита с кралско потекло в цяла Москва), но самата тя избира дали да участва в неговия зловещ бал. След намазването с крема, даден й от Азазело “Маргарита се усети свободна, свободна от всичко”.

Това е моментът на освобождаването от реалния й живот и началото на нейното двойствено съществование. Превръщайки се във вещица, Маргарита се усеща “невидима и свободна” и в този смисъл способна да възмездява виновниците за нейното страдание. Покушението над дома на критика Латунски се превръща в такова заслужено възмездие.

За достойното държане на Маргарита по време на бала и за редицата достойни избори, които прави и които я издигат като личност, тя е възнаградена, като й е върнат Майстора. Маргарита поема със своя възлюбен пътя към покоя, тъй като е доказала любовта си, потвърждавайки истината, че “да обичаш означава да споделяш съдбата на онзи, когото обичаш”.

Булгаков не изневерява на правдата и неговите герои умират в самота. Маргарита в своя душевен затвор – апартамента, а Майстора – в своята стая-килия в “дома на скръбта”. В отвъдното обаче двамата влюбени са вече неразделни, препотвърждаващи истината, че всеотдайната любов е безсмъртна и безгранична.

Съдбата на Княза на тъмата

Още един от героите, чието съществуване е белязано от съдбата, е Воланд. Падналият ангел, превърнал се в различен и чужд, неминуемо се превръща и в крайно самотен: 

“Сам, сам, аз винаги съм сам” са думите на Княза на тъмата. 

Такава е службата, която му е отредена, но тази служба не може да бъде отъждествена с неговата вътрешна същност и личност, която също е подвластна на божия закон. Все пак Воланд се явява в Москва не за да привлича хората към света на злото, а тъкмо обратното, да ги убеди в наличието на доброто (чрез свидетелството за съществуването на Иешуа). 

Явно неблагодарната служба на Сатана е неговото възмездие и изкупление за избора, който е направил, отделяйки се от ангелското множество. Воланд всъщност с горчивина споделя, че е сам, явен признак за нетъждественост между отредената му длъжност и неговата същност. Свободата му се изразява в способността да се движи през времето и пространството, да ги управлява и изменя. Най-ярък пример за това е главата “Балът у Сатаната”.

Князът на тъмата е всесилен на земята и разполага с неограничена власт върху хората. Въпреки своята всесилност обаче той не постъпва като земните авторитарни владетели, а употребява своята власт като високо извисена личност.

Воланд единствено възмездява чрез закона на справедливостта свободния избор на хората, без да им отнема правото на този избор. Винаги преди да възмезди някого, Князът на тъмата дава право на сгрешилия да промени своята постъпка или позиция (както е в случая с Берлиоз) и едва тогава изпълнява своята присъда.

Истинското освобождение на Воланд от проклетата му длъжност, а съответно и от самотата, всъщност не присъстват и не могат да присъстват в творбата, тъй като този момент (на Страшния съд) остава в необозримото бъдеще.

Съдбата на Майстора Булгаков

Последната съдба, която не е пряко назована, но се съдържа в романа “Майстора и Маргарита”, е съдбата на неговия автор. Съдбата отрежда на Булгаков тежкия дял да твори във времето на Великия терор.

Сблъсъкът на писателя с авторитарния режим довежда до неговата творческа самота, тъй като е издадена забрана за публикуване на неговите книги. А писателят може да съществува само чрез своите читатели. В този смисъл самотата му е породена от липсата на свобода на словото, напълно предвидима при съществуването на тоталитарна система.

Поддавайки се първоначално на огромния натиск, Булгаков прави своя личен избор (най-вероятно воден от страха), който всъщност го обезличава, превръща го в част от системата, уеднаквява го с масата (не е случаен образът на МАССОЛИТ – масова социалистическа литература – в романа). 

За пример служат собствените думи на автора от обръщението му към “Правителството на СССР” от 28 март 1930 г.: 

“И лично я, своими руками, бросил в печку черновик романа о дяволе…” [И лично аз, със своите ръце, хвърлих в печката черновата на романа за дявола…]

Личният избор не се оказва личностен до неизвестния за нас момент, в който вече Майстора Булгаков вероятно съзира в очите на своята “Маргарита” (съпругата му Елена Сергеевна), че има добро на този свят (колкото и малко да е то в сравнение със злото) и то си заслужава да бъде отстоявано.

Писателят променя избора в личностен прозрял, че може да изгори хартията с написаното върху нея, но божественото слово, записано в душата на човека – не. Прозрял е, че “ръкописите не горят” и в романа за дявола (а съответно и за бога) е скрита съдбата му като творец. 

Булгаков избира творчеството като висша проява на духовна свобода. На 30 октомври 1934 г. той започва нова тетрадка от черновите със знаменателната фраза:

“Дописать раньше, чем умереть.” [Да допиша, преди да умра.]

Съдбата на романа “Майстора и Маргарита” става неотделима част от съдбата на Булгаков, който продължава да редактира своята творба в стремежа си към съвършенство почти до последния си дъх.Творецът е прозрял, че с избора си да напише тази творба променя не само собствената си съдба. Чрез романа “Майстора и Маргарита” той променя и съдбите на своите читатели, посочвайки им пътя към светлината.

Послеслов

Повече от 15 години изминаха, откакто написах този текст. Ето че дойде времето да го споделя със света. За мен той е връщане към корените. Есенция на онова, което тепърва предстои да намери място в този блог.

От позицията на времето има малки детайли, които бих коригирал, но в своята основа като съдържание текстът е такъв, какъвто бих го написал и днес.

Актуален.

Поне за мен.

А за вас?